Винаги съм се чудел на клиентите които идват при мен. Всичко, което може да се постигне с моите умения, могат да постигнат и сами, стига да си извадят ръцете от джобовете, главите от задниците, да се стегнат и да приемат простата истина, че в този живот всичко зависи от теб самия.
Добре де, повечето неща поне.
И всъщност, често това с което им помагам е малко да ги мотивирам, малко да им вдъхна увереност, малко да ги понаплаша - ако трябва. После нещата им се оправят. Те са доволни, аз съм с парички в джоба, вълка е сит, агнето може и да не е съвсем цяло, но така се случват нещата.
И преди да сте питали, не, не съм психоаналитик, макар и че често общувам с хора спешно нуждаещи се от посещение при такъв.
Ще го кажа веднъж - магьосник съм. Маг. Заклинател. Вещер. Оператор на парапсихични сили, ако щете.
Мразя всяко едно от тези определения, както и всяко друго за което може да се сетите. Не съм нещо особено, не съм уникат, не съм специален. Умея да правя добре дадени неща, така както има хора умеещи да свирят на цигулка, и хора умеещи да оперират мозъци. И вие можете да научите повечето от това което знам аз, стига да се опитате, и поне за момент наистина да повярвате в него, както и в себе си.
Отплеснах се. Та именно, защото хич не обичам болшинството от клиентите си, когато при мен дойде човек наистина нуждаещ се от моята помощ, се радвам да помогна. И също така с радост си водя записки, защото, повярвайте - това са уникални истории.
Та така срещнах и Онзи с кучето. Не е важно как точно се казваше, дискретен съм, както приляга на добър професионалист в кой да е не точно законен бизнес.
Имам си симпатично, удобно и което е важното - мое жилище, в сравнително приятен район на града, което използвам и като офис, когато се занимавам с Занаята. А честно казано, това се случва все по-често. Не мислете, че съм като врачките, чиито телефони можете да намерите по жълтите вестници, или да засечете в рекламни клипове по кабеларките. Официална обява нямам. Нито фирма зад гърба си, нямам табелка на вратата, нямам кристална топка, а и към всякакви котки съм алергичен, включително черните. Разчитам на две от най-големите сили във Вселената да доведат клиентела при мен - Нуждата и Мълвата.
Та един ден си стоях в моето жилище/офис и честно казано, силно скучаех. Някакъв вехт мъдрец беше казал, че умния човек не можел да скучае, обаче аз бих поспорил с него - смятам се за доста умен, и тъкмо затова ми е лесно да разпознавам скучните и безмислените неща, с които ежедневието ни е изпълнено.
На вратата се позвъни. Нямам много приятели, още по-малко такива които биха се изтресли у нас неканени, та се запътих да отворя, осъзнавайки че ме търси или някой, който да ми даде пари, или някой, който да иска такива от мен. Не всичко било черно и бяло, глупости на търкалета, но за това ще ви разкажа друг път.
Отворих.
Срещу мен се пулеше някакъв доста окаян и притеснен чичка. Да не ме разберете погрешно - човечеца си беше добре облечен, прилично изглеждащ, обаче в погледа му имаше нещо сбъркано. Много сбъркано.
- Здравейте - каза чичката, след което започна неистово да се драпа по врата, нещо което първоначално сбърках с нервен тик - Ъх...вие ли сте...човека с магиите ?
Е точно такова определение не бях получавал. Но пък навремето един религиозен фанатик ме беше кръстил "Ти, демоне !" ,та това го приех лесно.
- Ами...да, аз съм "човека с магиите", какво има ? - попитах рязко. В моя бранш от учтивост полза няма
- Имам нужда от вашата помощ - отговори той, след което отново започна да се драпа, и вярвате или не, да скимти. Точно като самотно кученце. След като се наскимтя, допълни :
- Имам голям нужда от нечия помощ.
Разтворих широко и направих път на човека да влезе. Това дали имаше нужда от мен, или от няколко шамара, плюс преглед при дерматолог, щях да реша в последствие.
Обзавел съм всекидневната си като кабинет. Нещо подобно поне. Да се разбира - има бюро, голям шефски стол за мен, два малки за клиентите, библиотека ( запълнена предимно с фантастика и фентъзи, гъзарски изглеждащите мъдри книги с кожена подвързия не са ми по джоба ), няколко секции с разни дребни сувенири и...добре де, няколко нещица които ползвам в Занаята. Карти Таро например.
- Седнете - казах - Желаете ли чай или кафе ?
Човечеца ме изгледа тъжно.
- Имате ли вода ? Топла вода ?
Намираше ми се, та му подадох една чаша, напълно неподготвен за това което ще последва. Видите ли, гостът ми я хвана в ръце, след което напълно умишлено я разля на пода, след което клекна и започна да лочи от локвата. Търпеливо изчаках да приключи, давайки му шанс да каже някоя дума преди да го запукам. Човек, било то и вещ в Занаята като мен, никога не знае, та си държа удобна бейзболна бухалка под бюрото. След като се налочи, чичката се изправи, пооправи малко дрехите си и седна на единия стол пред мен.
- Мисля, че съм прокълнат - промълви.
Кимнах разбиращо. Да, преди да сте питали - проклятия има, много гадна работа са, и хич не е лесно да бъдат обърнати или развалени.
- Мисля, че се превръщам в ... превръщам се в куче - допълни човечеца, и отново се задрапа. Абе наистина се чешеше като уличен помияр, нападнат от поне легион много гладни бълхи.
Ще ви предам историята която ми разказа, без паузите за чесане, скимтене, лай, и особено объркващия момент, в който се опита да гони несъществуващата си опашка...
"- Преди няколко дни си бях добре, напълно нормален, с работа, семейство, приятели и така нататък. Така се случи, че една вечер се прибирах късно от работа, и за по-пряко минах през страничните улички. Докато си ходех, чух ръмжене зад гърба си. Обърнах се и видях една стара жена която просто си стоеше и гледаше, обкръжена от пет-шест големи кучета. Ама наистина големи, мръсни и дръгливи, истински улични помияри. И докато старицата не ми обръщаше никакво внимание, песовете ме гледаха и ръмжаха по мен. Започнах да отстъпвам, обаче те продължиха да ръмжат, а зад гърба ми изникнаха още няколко, също ръмжащи. Не съм страхлив, не мразя кучетата, обаче в този момент ме хвана шубето. Извиках няколко пъти срещу тях, но нямаше ефект - продължиха да ръмжат и да ме гледат лошо. Не само че ме бяха обградили, ами и бавно, крачка по крачка, започнаха да свиват обръча. Тогава реших да помоля жената за помощ, явно към нея не бяха агресивни, може пък да бяха нейни.
- Госпожо - казах - Ваши ли са кучетата ? Спрете ги ако са ваши.
Тя продължи да гледа в една точка, без да ми обръща внимание.
- Госпожо ? - извиках - Моля ви, кажете нещо ?
Старицата се сепна, като събудена от дълбок сън, протегна се, и чак тогава погледна към мен
.
- Да ти помогна ли ? - каза. Имаше странен акцент - И защо да го правя ?
- Ами..кучетата не са ли ваши ?
- Мои ли ? Не. Те са си техни, никой не им е господар. Още не си отговорил, защо да те спасявам ?
- Нищо не съм им направил ! Нито на вас !
Старицата се засмя. Иначе, откакто се събуди, кучетата бяха престанали да ръмжат, но още ме гледаха много кръвожадно.
- И те нищо не са ти направили. Все още.
Не знаех какво друго да и кажа. Извадих всички пари от портфейла си, и ги размахах пред нея.
- Изглеждат гладни, госпожо. С това можете да им купите храна, много храна.
Хвърлих парите на улицата.
- Храна викаш. Добре, добре, ще им взема хубаво месце, по-хубаво от това по твоите кости. Хайде, махай се.
Без да им дава каквато и да е команда, част от кучетата се дръпнаха настрана. Не ме е срам да кажа, че побягнах.
Всичко хубаво, обаче не можех да оставя нещата така. Имам познати в службата за контрол на безпризорните животни, та още щом се прибрах у дома, проведох няколко разговора. Още на другия ден няколко коли обиколиха обстойно квартала, и наистина изловиха доста кучета.
Чувствах се отмъстен, вечерта тъкмо си лягах, когато телефона вкъщи звънна. Беше старицата.
- Ти си виновен - проплака. Не знам откъде беше намерила телефона ми - Ти си виновен, че кучетата ми ги няма вече. Те бяха добри, по-добри от хората. А ти си зъл, не си човек. Куче си. Лошо куче.
След което затвори. Опитах се да забравя за случката, легнах, след няколко часа въртене заспах, а на сутринта със ставането вдигнах крак и препиках една саксия у дома. От няколко дена съм така, нищо не мога да правя като хората, жена ми се страхува вече - и от мен, и за мен. Помогнете ми !"
Честно казано, не звучеше като проклятията с които се бях сблъсквал - те са винаги за банални неща, разводи, фалити, болести, смърт. Не и за превръщане в куче. Разпитах точно къде се е случила сценката с кучетата и старицата, взех сравнително малко капаро, и изпратих човечеца да си ходи вкъщи. Или в колибката.
След което запретнах ръкави и се заех за работа.
(следва продължение)
